Св. Филарет Московски: Не търси да узнаеш бъдещето! За спасението е нужно да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш
Следвайте " Гласове " в
Автор: Свети Филарет московски /из писмата му до архим. Антоний (Медведев)/
Аз, Господи, съм едно нищо, само че Ти ме призоваваш да Ти послужвам. Затова Сам ме влечи след Тебе, направи от моето нищожество, или даже по-лошо от безличие – това което на Тебе е угодно!
Няма подозрение, че колкото по- съвършено човек се предава на Господа, толкоз по-изобилно Господ му дарува Своето общение. Дивна е милостта на Господа, Който по пътя на вътрешния, сърдечен живот, където липсва духовен дъртак, който да следи и указва, Сам Той сочи кога положителното е незадоволително, тъй като изисква още по-добро. Тогава Той изрича: остави своето (разбиране за достатъчност в богоугождението), и служи на Господа! Независимо дали такова (пряко) напътствие в сърцето се прави по Негова воля от ангел Господен, или пък това е някакво съкровено действие на Божията берекет – дано оставим това на Божието всезнание (без да се впускаме в непотребни проучвания в себе си). Но можем да бъдем уверени, че ни се изпраща указание за положително, с цел да се възползваме от него. Благословен е Бог, Който не ни оставя да униваме заради нашето недостойнство, само че с наличието на Своята благодат утвърждава в нас дръзновението да се уповаваме (на Него). Нека, при толкоз близка помощ от Господа, (без отлагане) да се изправяме за извършване на положителни каузи. Ако гледаме (ако прекомерно се взираме) в своите недостатъци, тогава всички бихме могли да избягаме от задълженията си. Но би трябвало да гледаме на Божията воля, и на това, което Той устройва – по този начин: където Неговият промисъл ни е сложил, там да се трудим и действаме според опциите си.
Занижаване на благоговейното внимание при пеене обикновено се случва на празници, когато от външното внимание и старанието да се пее хубаво се вреди на вътрешното внимание. Трябва да се поговори и изясни на пеещите, че майсторското (изкусното) пеене доставя наслада на хората за малко време, до момента в който благоговейното пеене е угодно на Бога и потребно за хората, тъй като внася в тях духа, с който то диша.
Добре е, когато на Господа се принася доброволна жертва на устата и ръцете /вж. Псал. 118:108/, към каквато Той благоволи. Не бива с домогване от устата и ръцете на близък да се изземват блага за Господа.
Когато се оплакваме от (духовна) леност и охладняване, би трябвало да потърсим дали в душата ни не се е открил някой от тези намерения, които влекат надолу, а не ни въздигат нагоре. Такива са помислите, които ни приказват за нашите заслуги, достолепия, праведност, или такива с които виждаме минусите на ближните.
Врагът се озлобява от положителното. Когато стоим в положителното със мощ и непорочност, тогава (дори) и стрелите на младенците (на духовно слабите и неопитните) му предизвикват рани. Докато примеса на недостатъци, неправота, нехайство, леност, както и съществуването на нещо буйно в помислите и подбудите ни – това открива (на врага) достъп (до такава душа), тъй като (като злобен дух) той върви по пътищата на нечистотата – по тази причина и придобива смелост и безочливост (да атакува такава душа).
Към съвета – да не обръщаме внимание на лукавите дейности, а да утвърждаваме мозъка си в наличието на Бога, не би трябвало ли да се добави и съвета – човек деликатно да изпитва себе си дали не задържа непринудено някакъв буен умисъл, или нещо мрачно в съвестта си, което открива път и достъп на тъмните духове до душата ни (да я смущават и упражняват власт над нея). Трябва с внимание и грижа да изпреварваме това, като възвръщаме мира на съвестта ни.
Нека не се отнасяме хладно към увещанията за любовта и кротостта. Св. ап. Петър, като деятел, би могъл да поучава с власт, само че той споделя: „ възлюблени, апелирам ви … ” и по този начин облича словото си в обич и примирение, тъй като те са свойства на съвършените. И тъй като е знаел за потребността от своето уверение за нашето избавление. Знаел е и естественото деяние на думите на любовта и кротостта, които като елей проникват във всеки. Те са и като безоблачен лъч, от който самичък по себе си стартира да се топи леда в хладните (човешки) сърца. Този лед и мраз, които по различен метод мъчно се разрушават и със мощ. Той изпреварва заплахата, тъй като обича. Той жертва личното си достолепие и унизително умолява, когато е имал право да заповядва – с цел да отвори със сърцето си път към нашите сърца, и да ни внуши избавителните разположения (на своите увещания).
При общите молебствия е добре да се използва единствено това, което е благословено и признато от Църквата, без да се внася нещо ново заради персонални учредения. Независимо, че то може и да е положително, само че по този начин се отваря път за съмнителни нововъведения. Струва ми се, че би трябвало да се стараем не към разширение на църковните правила, а към това – съществуващите правила да се правят с по-голяма съвестност, изчерпателност и без бързане, с цел да има по-голяма опция за внимание, размисъл, трогване и съзерцаване.
Вие казвате, че значимото е човек да се моли, без значение с какви думи. Съгласен съм, като ще прибавя, че от време на време в своята елементарност (искрено) вярващият с нестройни думи (неподредени и неподбрани) се моли по-добре от разбиращия, за което има образци в разказите на светите отци. Но въпреки всичко, едно е да се молиш за себе си, друго е – да публикуваш молитвите си за приложимост от другите. Църквата ни дава молебствия, взети от устата на светците, тъй че молитвите да бъдат положителни – и с възприятие, и с образец, и с разсъдък (каквито са били техните). Не е прав, който предлага на другите свои недомислени мостри на молебствия.
Слава Богу, че смирените на земята старателно прибягват към Господа и Неговите угодници. Над техните елементарни (чисти) сърца да успокоява Своя поглед Милосърдният Господ, с цел да не поглежда с гняв към нас, знаещите повече, само че не изпълняващи (това, което знаем).
Поради клюки не трябва да се предаваме на духа на съмнението, а още по-малко – на осъждането.
Всеки, който прави и се занимава без значение с какво, в някаква степен популяризира своя живот – бил той нов (обновен, християнски), или във ветхост (непроменен, греховен). Най-висшият подарък е да (успяваш да) разпростираш и в другите висшия (благодатния) живот – благословен е който използва благодатта като оръдие за това.
Ако съществува някаква вяра да се послужи за облекчение на някоя душа, с която сме свързани (по някакъв начин), без сами да сме търсили мотив за това, а подобен мотив ни е показан от Божието божество – не трябва да отблъскваме подобен случай, (а да сторим необходимото).
Трябва да оставаме с внимание там, където сме сложени. Но може да се появят условия, при които е желателно да отстъпим на някой по-силен и по-опитен. Важно е всичко да става като се търси (и преценява с) волята Божия.
Наистина, хубаво е, когато за индивида Господ Иисус Христос е негово сърце и негов живот. Хубаво е освен на него самия, само че посредством него и на общуващите с него. Защото, каквато е силата в центъра, същата мощ се популяризира и в периферията, като работи и там. И назад – който лишава себе си от това богатство заради нерадение, лишава и близките от него.
Ако ние бихме били по-откъснати и по-очистени от земното, с цел да (можем да) съзерцаваме силата на Христовото възкресение, която работи върху всичко развалено от Адамовото проваляне, от духовното до телесното – какъв брой нови източници на учудване, страхопочитание, посредством и прославление биха ни се разкрили! Но прахът на земните суети и пристрастия покрива окото на мозъка, и като не отвръщаме очи от суетата, с това сами си заграждаме (възможността да) съзерцаваме истината. Достатъчна е (понякога) единствено една мисъл, която се промъква (прокрадва) в нашата тъма, с цел да забележим, че Господ „ предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше опрощение ” /Рим. 4:25/ - с каква светлина осветява даже и тези, които седят в мрачевина! Нека се надигнем (от паденията и греха), да престанем да умножаваме с греховете си страданията на Господа, да не изоставяме към този момент готовото наше опрощение, което имаме (извоювано) от Него!
Църквата моли да ни бъде даден Ангел кротичък, правилен ментор, пазител на душите и телата ни. Тази молитва е значима, и е желателно постоянно всеки от нас да се причислява към нея със сърдечно внимание. По време на свещенодействие Църквата моли да бъдат изпратени ангели, които да съслужат с нас. Утешително и прелестно е това единение и съюз на небесната и земната Църква!
На земята се чества паметта на светиите в отредените за това дни. А те имат святото обвързване да бъдат (с празнуващите) на земята. Затова би трябвало да се съединим с тях. Те молят за нашите молебствия и споделят: ние ще принесем вашите молебствия пред престола на Всевишния, към този момент очистени посредством нашето ходатайство. Закрилата, застъпничеството и ходатайството на светиите е звено, съединяващо слабата природа на земните (членове на Църквата) с Небето … Нека всички с внимание, а не с просто припомняне да загатваме дневния светия, който Църквата празнува!
Църквата ни учи да се молим за умрелите, без да разсъждаваме дали някои от тях са в пъкъла, най-вероятно тъй като има и такива, за които Църквата (се моли) и поменава. Това е хубаво и смирено, тъй като не знаем ориста на отминалите в другия свят, не одобряваме за никого мисли на наказание че е в пъкъла, и молим без (излишно) безстрашие. В молитвите на Петдесетница имаме удостоверение, че Господ приема молитвени очищения и за тези, които са в пъкъла. Но може би Църквата влага необикновен смисъл в това – изключително огромното безстрашие на тази молитва да бъде отнесено към извънредно значимия ден на този празник, а не това да бъде предоставяно на всеки човек и когато и да е.
Св. Макарий Велики се молил даже за умрял богохулник. Но не можем молитвеното безстрашие на чудотвореца да трансформираме в предписание за всички. Светият римски папа Григорий Двоеслов инцидентно си спомнил за (някои) добродетели на езическия император Траян и се помолил за него. Получил признание, че молитвата му не е отхвърлена, само че отсега нататък да не принася такива дръзновенни молебствия.
Светият дъртак Серафим Саровски учел да не се натяква и укорява по недодялан метод за недостатък, а единствено да бъде разкривана неговата срамотия и последствията от него. Прекрасен съвет.
Необходимо е в дейностите си човек да резервира спокойна неотстъпчивост, и да се пази от всякакво неспокойствие и нервност, тъй като те усилват естествената ни дарба за приемане на усещания от невидимия свят на тъмнината.
Когато ни сполети прелъщение, то би трябвало да бъде претърпяно. Но сами себе си да вкарваме в прелъщение, а с него да свързваме и други - това не трябва, тъй като ни е заповядано да се молим: не ни въвеждай (Господи) в прелъщение!
На всеки, който се стреми към избавление може и би трябвало да му се каже: „ не ти е нужно това, що е прикрито ” /Сир. 3:22/.
Не търси да узнаеш съкровеното или бъдещето! За спасението е нужно да вярваш, да изпълняваш заповедите, да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш. Да желаеш да знаеш съкровеното е рисково, а да имаш предпочитание да го откриваш - още по-опасно.
Превод с обяснения от: Мудрые советы святителя Филарета Московского, М. 1999 година
15 Ное 202236519 Окт 202280505 Sep 2022248115 Авг 202296809 Авг 202276806 Авг 20221093КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани16 Ное 2022167415 Ное 202236518 Ное 2022121324 Sep 20222796
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Автор: Свети Филарет московски /из писмата му до архим. Антоний (Медведев)/
Аз, Господи, съм едно нищо, само че Ти ме призоваваш да Ти послужвам. Затова Сам ме влечи след Тебе, направи от моето нищожество, или даже по-лошо от безличие – това което на Тебе е угодно!
Няма подозрение, че колкото по- съвършено човек се предава на Господа, толкоз по-изобилно Господ му дарува Своето общение. Дивна е милостта на Господа, Който по пътя на вътрешния, сърдечен живот, където липсва духовен дъртак, който да следи и указва, Сам Той сочи кога положителното е незадоволително, тъй като изисква още по-добро. Тогава Той изрича: остави своето (разбиране за достатъчност в богоугождението), и служи на Господа! Независимо дали такова (пряко) напътствие в сърцето се прави по Негова воля от ангел Господен, или пък това е някакво съкровено действие на Божията берекет – дано оставим това на Божието всезнание (без да се впускаме в непотребни проучвания в себе си). Но можем да бъдем уверени, че ни се изпраща указание за положително, с цел да се възползваме от него. Благословен е Бог, Който не ни оставя да униваме заради нашето недостойнство, само че с наличието на Своята благодат утвърждава в нас дръзновението да се уповаваме (на Него). Нека, при толкоз близка помощ от Господа, (без отлагане) да се изправяме за извършване на положителни каузи. Ако гледаме (ако прекомерно се взираме) в своите недостатъци, тогава всички бихме могли да избягаме от задълженията си. Но би трябвало да гледаме на Божията воля, и на това, което Той устройва – по този начин: където Неговият промисъл ни е сложил, там да се трудим и действаме според опциите си.
Занижаване на благоговейното внимание при пеене обикновено се случва на празници, когато от външното внимание и старанието да се пее хубаво се вреди на вътрешното внимание. Трябва да се поговори и изясни на пеещите, че майсторското (изкусното) пеене доставя наслада на хората за малко време, до момента в който благоговейното пеене е угодно на Бога и потребно за хората, тъй като внася в тях духа, с който то диша.
Добре е, когато на Господа се принася доброволна жертва на устата и ръцете /вж. Псал. 118:108/, към каквато Той благоволи. Не бива с домогване от устата и ръцете на близък да се изземват блага за Господа.
Когато се оплакваме от (духовна) леност и охладняване, би трябвало да потърсим дали в душата ни не се е открил някой от тези намерения, които влекат надолу, а не ни въздигат нагоре. Такива са помислите, които ни приказват за нашите заслуги, достолепия, праведност, или такива с които виждаме минусите на ближните.
Врагът се озлобява от положителното. Когато стоим в положителното със мощ и непорочност, тогава (дори) и стрелите на младенците (на духовно слабите и неопитните) му предизвикват рани. Докато примеса на недостатъци, неправота, нехайство, леност, както и съществуването на нещо буйно в помислите и подбудите ни – това открива (на врага) достъп (до такава душа), тъй като (като злобен дух) той върви по пътищата на нечистотата – по тази причина и придобива смелост и безочливост (да атакува такава душа).
Към съвета – да не обръщаме внимание на лукавите дейности, а да утвърждаваме мозъка си в наличието на Бога, не би трябвало ли да се добави и съвета – човек деликатно да изпитва себе си дали не задържа непринудено някакъв буен умисъл, или нещо мрачно в съвестта си, което открива път и достъп на тъмните духове до душата ни (да я смущават и упражняват власт над нея). Трябва с внимание и грижа да изпреварваме това, като възвръщаме мира на съвестта ни.
Нека не се отнасяме хладно към увещанията за любовта и кротостта. Св. ап. Петър, като деятел, би могъл да поучава с власт, само че той споделя: „ възлюблени, апелирам ви … ” и по този начин облича словото си в обич и примирение, тъй като те са свойства на съвършените. И тъй като е знаел за потребността от своето уверение за нашето избавление. Знаел е и естественото деяние на думите на любовта и кротостта, които като елей проникват във всеки. Те са и като безоблачен лъч, от който самичък по себе си стартира да се топи леда в хладните (човешки) сърца. Този лед и мраз, които по различен метод мъчно се разрушават и със мощ. Той изпреварва заплахата, тъй като обича. Той жертва личното си достолепие и унизително умолява, когато е имал право да заповядва – с цел да отвори със сърцето си път към нашите сърца, и да ни внуши избавителните разположения (на своите увещания).
При общите молебствия е добре да се използва единствено това, което е благословено и признато от Църквата, без да се внася нещо ново заради персонални учредения. Независимо, че то може и да е положително, само че по този начин се отваря път за съмнителни нововъведения. Струва ми се, че би трябвало да се стараем не към разширение на църковните правила, а към това – съществуващите правила да се правят с по-голяма съвестност, изчерпателност и без бързане, с цел да има по-голяма опция за внимание, размисъл, трогване и съзерцаване.
Вие казвате, че значимото е човек да се моли, без значение с какви думи. Съгласен съм, като ще прибавя, че от време на време в своята елементарност (искрено) вярващият с нестройни думи (неподредени и неподбрани) се моли по-добре от разбиращия, за което има образци в разказите на светите отци. Но въпреки всичко, едно е да се молиш за себе си, друго е – да публикуваш молитвите си за приложимост от другите. Църквата ни дава молебствия, взети от устата на светците, тъй че молитвите да бъдат положителни – и с възприятие, и с образец, и с разсъдък (каквито са били техните). Не е прав, който предлага на другите свои недомислени мостри на молебствия.
Слава Богу, че смирените на земята старателно прибягват към Господа и Неговите угодници. Над техните елементарни (чисти) сърца да успокоява Своя поглед Милосърдният Господ, с цел да не поглежда с гняв към нас, знаещите повече, само че не изпълняващи (това, което знаем).
Поради клюки не трябва да се предаваме на духа на съмнението, а още по-малко – на осъждането.
Всеки, който прави и се занимава без значение с какво, в някаква степен популяризира своя живот – бил той нов (обновен, християнски), или във ветхост (непроменен, греховен). Най-висшият подарък е да (успяваш да) разпростираш и в другите висшия (благодатния) живот – благословен е който използва благодатта като оръдие за това.
Ако съществува някаква вяра да се послужи за облекчение на някоя душа, с която сме свързани (по някакъв начин), без сами да сме търсили мотив за това, а подобен мотив ни е показан от Божието божество – не трябва да отблъскваме подобен случай, (а да сторим необходимото).
Трябва да оставаме с внимание там, където сме сложени. Но може да се появят условия, при които е желателно да отстъпим на някой по-силен и по-опитен. Важно е всичко да става като се търси (и преценява с) волята Божия.
Наистина, хубаво е, когато за индивида Господ Иисус Христос е негово сърце и негов живот. Хубаво е освен на него самия, само че посредством него и на общуващите с него. Защото, каквато е силата в центъра, същата мощ се популяризира и в периферията, като работи и там. И назад – който лишава себе си от това богатство заради нерадение, лишава и близките от него.
Ако ние бихме били по-откъснати и по-очистени от земното, с цел да (можем да) съзерцаваме силата на Христовото възкресение, която работи върху всичко развалено от Адамовото проваляне, от духовното до телесното – какъв брой нови източници на учудване, страхопочитание, посредством и прославление биха ни се разкрили! Но прахът на земните суети и пристрастия покрива окото на мозъка, и като не отвръщаме очи от суетата, с това сами си заграждаме (възможността да) съзерцаваме истината. Достатъчна е (понякога) единствено една мисъл, която се промъква (прокрадва) в нашата тъма, с цел да забележим, че Господ „ предадения за нашите грехове и възкръсналия за наше опрощение ” /Рим. 4:25/ - с каква светлина осветява даже и тези, които седят в мрачевина! Нека се надигнем (от паденията и греха), да престанем да умножаваме с греховете си страданията на Господа, да не изоставяме към този момент готовото наше опрощение, което имаме (извоювано) от Него!
Църквата моли да ни бъде даден Ангел кротичък, правилен ментор, пазител на душите и телата ни. Тази молитва е значима, и е желателно постоянно всеки от нас да се причислява към нея със сърдечно внимание. По време на свещенодействие Църквата моли да бъдат изпратени ангели, които да съслужат с нас. Утешително и прелестно е това единение и съюз на небесната и земната Църква!
На земята се чества паметта на светиите в отредените за това дни. А те имат святото обвързване да бъдат (с празнуващите) на земята. Затова би трябвало да се съединим с тях. Те молят за нашите молебствия и споделят: ние ще принесем вашите молебствия пред престола на Всевишния, към този момент очистени посредством нашето ходатайство. Закрилата, застъпничеството и ходатайството на светиите е звено, съединяващо слабата природа на земните (членове на Църквата) с Небето … Нека всички с внимание, а не с просто припомняне да загатваме дневния светия, който Църквата празнува!
Църквата ни учи да се молим за умрелите, без да разсъждаваме дали някои от тях са в пъкъла, най-вероятно тъй като има и такива, за които Църквата (се моли) и поменава. Това е хубаво и смирено, тъй като не знаем ориста на отминалите в другия свят, не одобряваме за никого мисли на наказание че е в пъкъла, и молим без (излишно) безстрашие. В молитвите на Петдесетница имаме удостоверение, че Господ приема молитвени очищения и за тези, които са в пъкъла. Но може би Църквата влага необикновен смисъл в това – изключително огромното безстрашие на тази молитва да бъде отнесено към извънредно значимия ден на този празник, а не това да бъде предоставяно на всеки човек и когато и да е.
Св. Макарий Велики се молил даже за умрял богохулник. Но не можем молитвеното безстрашие на чудотвореца да трансформираме в предписание за всички. Светият римски папа Григорий Двоеслов инцидентно си спомнил за (някои) добродетели на езическия император Траян и се помолил за него. Получил признание, че молитвата му не е отхвърлена, само че отсега нататък да не принася такива дръзновенни молебствия.
Светият дъртак Серафим Саровски учел да не се натяква и укорява по недодялан метод за недостатък, а единствено да бъде разкривана неговата срамотия и последствията от него. Прекрасен съвет.
Необходимо е в дейностите си човек да резервира спокойна неотстъпчивост, и да се пази от всякакво неспокойствие и нервност, тъй като те усилват естествената ни дарба за приемане на усещания от невидимия свят на тъмнината.
Когато ни сполети прелъщение, то би трябвало да бъде претърпяно. Но сами себе си да вкарваме в прелъщение, а с него да свързваме и други - това не трябва, тъй като ни е заповядано да се молим: не ни въвеждай (Господи) в прелъщение!
На всеки, който се стреми към избавление може и би трябвало да му се каже: „ не ти е нужно това, що е прикрито ” /Сир. 3:22/.
Не търси да узнаеш съкровеното или бъдещето! За спасението е нужно да вярваш, да изпълняваш заповедите, да очистваш сърцето си, а не да любопитстваш. Да желаеш да знаеш съкровеното е рисково, а да имаш предпочитание да го откриваш - още по-опасно.
Превод с обяснения от: Мудрые советы святителя Филарета Московского, М. 1999 година
15 Ное 202236519 Окт 202280505 Sep 2022248115 Авг 202296809 Авг 202276806 Авг 20221093КоментариНапиши коментарИмеEmailКоментарИзпрати ЧетениКоментирани16 Ное 2022167415 Ное 202236518 Ное 2022121324 Sep 20222796
Ние и нашите сътрудници използваме технологии като за персонализиране на наличието и рекламите, които виждате, както и с цел да проучваме трафика на уеб страницата. Изберете “Приемам ”, с цел да приемете потреблението на тези технологии. За повече информация, апелирам запознайте се с обновените и на Гласове.ком ЕООД
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ